• Размер на текста:
  • Намали размера на текста
  • Увеличи размера на текста

Историческо развитие и културно наследство

Разположението и физико-географските характеристики на територията са обусловили нейното заселване от най-ранни исторически времена и обитаването ѝ през различните епохи. Установени са следи от човешко присъствие още от епохата на неолита (Балчик, Гурково, Сенокос).

Най-атрактивна за обитаване е била територията на днешния Балчик, поради разположението ѝ на морския бряг, създаващо условия за мореплаване, риболов, както и поради наличието на обилни извори с питейна вода. Това предопределя почти непрекъснатото населване на територията на съвременния град през следващите хилядолетия.

Най-ранните археологически доказателства за човешко присъствие в района на днешния град Балчик са от каменно-медната епоха (V-IV хил. пр. Хр.). В историческо време тук живеят траки, елини, скити и келти. Тракийското разселване на Балканите започва през късната бронзова епоха (ХIII-XII в. пр. Хр.).

Първите тракийски некрополи в Добруджа датират от началото на късната желязна епоха (VII-I в. пр. Хр.).

Най-голямото племе в Североизточна Тракия са гетите. Около средата на V в. пр. Хр. те признават политическата власт на одринските царе.

По-късно на север от Балчик към нос Калиакра (ант. Тиризис) живеят тиризи, а на юг към река Батова (ант. Зирас) - кробизи.

Под старата част на Балчик се намират руините на голям античен град, който още през IV в. пр. Хр. сече свои монети. Писмените сведения за него са малко, но разкритите при археологически разкопки и изкопни работи крепостни съоръжения, обществени сгради, гробници с богат погребален инвентар, множество епиграфски паметници и монети, го определят като полис със собствено управление.

  

На първата и втората крайбрежна тераса в северната част на Балчишкия залив през VII-VI в. пр. Хр. се появява йонийско селище Круной, което по-късно е преименувано на Дионисополис. Повод за промяната на името става статуя на бог Дионис, изхвърлена на брега на морето.

През I в. сл. Хр. Дионисополис попада в границите на римската провинция Долна Мизия и участва в религиозен съюз на мизийските черноморски полиси, известен като Западнопонтийски койнон.

От края на III до средата на VI в. сл. Хр. е един от главните градове в провинция Скития.

    

Дионисополис е разрушен и изоставен от жителите му след страшно бедствие.

Теофан изповедник пише, че през 544/545 г. морето се надига и навлиза на четири мили навътре в сушата при Одесос (дн. Варна). Приливната вълна вероятно е предизвикана от земетресение с епицентър в морето. Изглежда, че тогава върху града се свлича земна маса от околните височини, защото останките му днес се откриват под дебел пласт от глинеста пръст, в който няма следи от обитаване през периода VII-XV в.

На платото, северозападно от центъра на град Балчик, в кв. „Хоризонт“, е разположена най-голямата късноантична крепост на територията на България. Тя има неправилна издължена форма. Стените й са подсилени с различни по вид и конструкция кули. Тази крепост е изградена през първата половина на VI в. и е използвана като военен лагер или укрепено цивилно селище, поне до началото на VII в. Тогава, в следствие на славянски и аварски нападения, Източната римска империя (Византия) загубва контрола над провинциите си на север от Стара планина.

 През 681 г. водените от хан   Аспарух българи овладяват   Североизточния край на   Балканския полуостров и   създават своя държава.

 Сред добре проучените   археологически обекти от това   време е голям български   некропол, който се намира на   територията на военното летище,   северно от Балчик. На площ от   1,5 дка са разкрити 206 гроба.   Сред погребалните дарове има   керамични съдове (кани, паници,   купи, чаши и ведра), железни ножове, токи и халки, както и пробити агнешки астрагани.

Впечатляващо е количеството кости от домашни животни, които са полагани в земята с покойниците.

От края на X до началото на XIII в. черноморското крайбрежие попада в пределите на Византия.

На близките до морето балчишки хълмове е създаден нов град с пристанище, наричан Карвуна.

През XIV в. той е административен център на Карвунската област и на Добруджанското деспотство. В края на XIV в. деспотството е завладяно от османските турци.

През 1653 г. срещаме името Балчик в „Пътепис“ на Евлия Челеби. Въпреки масовото разоряване и емиграцията, градът нараства и в началото на XIX в. има около 4000 жители, които към 1872 г. се удвояват на 7000.

През 1877 г., като следствие от завършилите войни по Източния въпрос – 1828/29 и 1853/56 г., броят на жилищата достига 1100.

В началото на ХХ в. тук е построена най-голямата мелница на Балканския полуостров от Анонимното индустриално дружество в Балчик, а специализираното морско пристанище за насипни товари в Балчик е важен морски транспортен и търговски възел, като до 1913 г. пристанището приема годишно средно по 240 кораба с пара, платна и шлепове.

Мелницата е разполагала с високотехнологично за онова време оборудване, благодарение на което капацитетът й е бил 75 тона на денонощие при 15 човека работници на смяна. Taка за кратко време,  благодарение на голямата и модерна мелница, складовете за зърно и пристанището в Балчик се утвърждават като важен търговски център в Южна Добруджа.

Голямата мелница е запазена и до  днес, като символ на разцвета и модернизацията на гр. Балчик и е преустроена в туристически  културно-информационен център.

 Обществена сграда „Мелницата” e       недвижима културна ценност от         „местно значение”.

Културното и историческо наследство представлява един от ценните ресурси на община Балчик, със значение както за социално-икономическото й развитие, така и  като елемент на физическата среда. 



Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. е обявена на 24 април 1877 г.

Руското командване определя второстепенно значение на Добруджа в плановете си за бойните действия. Всички предходни войни целят преминаването на руските войски по най-краткия път до Константинопол, избирайки черноморския район. Вземайки си поука от това, Османската империя изгражда т. нар. четириъгълник – мощни отбранителни съоръжения в градовете Силистра, Русе, Шумен и Варна, правейки ползвания от руснаците маршрут трудно преодолим. Поради това действащият в Добруджа XIV-ти армейски корпус, командван от генерал-лейтенант Аполон Цимерман, трябва само да държи приковани в тези крепости значително количество турски войски.

На 31 януари 1878 г. балчиклии посрещат тържествено казашките части на 1-ва бригада от 1-ва Донска казашка дивизия, командвани от генерал-майор Николай Янов, а на следващия ден и самия генерал-лейтенант Цимерман с целия му щаб.

Българите вземат дейно участие в Руско-турската война от 1877-1878 г. Българското опълчение се покрива с неувяхваща бойна слава, доказвайки че свободата ни трябва да бъде извоювана, а не подарена.

С Балчик свързват съдбата си седем доброволци, дошли да живеят и работят тук след Освобождението:

Георги Попов, Никола Минков, Никола Иванов, Хараламби Боровчев (Диров), Симеон Каваев, Иван Коларов и Коста Войнов.

Свободна България прави първите си стъпки като автономна държава. На 10 февруари 1879 г. във Велико Търново се свиква Учредително събрание, което да приеме основния закон - Конституция.

Депутатите представляват всички вероизповедания в тогавашна България, от всички райони и области, в които има българско население, включително и извън границите на възобновената държава, както и всички основни съсловия на обществото. В Учредителното събрание – дали по избор или според длъжността, влиза елитът на тогавашната българска нация.

Сред депутатите преобладават представителите на интелигенцията – учители, лекари, адвокати, публицисти. Част от делегатите са участници в революционните борби срещу Османската империя, а също и в Руско-турската освободителна война. Повече от половината от народните представители, към момента на учредяването на събранието, заемат постове в администрацията на Временното руско управление.

Балчиклии изпращат четирима свои представители в Учредителното събрание – Михаил Паничерски, Васил Холевич, Янаки Комино и Гено Холевич.

Балчик е първият освободен от българските войски град в Южна Добруджа, анексирана от Румъния през 1913-та година.

Възвръщането му в пределите на България е по силата на Крайовската спогодба от 07.09.1940 г.

Същата година, на 21 септември, генерал-лейтенант Георги Попов – командир на Трета българска армия, освобождава Балчик. 

На 21 септември 2020 г. с тържествено издигане на националното знаме и полагане на венци и цветя, беше отбелязана 80-та годишнина от възвръщането на гр. Балчик в пределите на България.

На територията на града има 122 обекта недвижими културни ценности и паметници.

По-голямата част от тях са от местно значение и 6 обекта са с национално значение.

В списъка фигурират голям брой жилищни сгради, които са от местно значение.












Белият град, както го наричат още, е уникално място, съхранило в себе си свидетелства за битието на предците ни от незапомнени времена, а земята е белязана от културата, етносите и религиите на различни цивилизации.

Паметници на праисторическата, тракийската, елинската, римската, византийската, българо-славянската и османската цивилизации днес дават основание тази благословена територия да бъде наречена именно -

“Земя на седем цивилизации”.

Неповторимият облик на Балчик е изграден върху бели варовикови скали, откъдето произлиза и названието му- Белият град.

Многовековният град образува залив с тих пристан, чието спокойствие и магнетизъм очароват хора от близо и далеч.

Съчетаващ архитектурнa автентичност и спокойствие с облика на съвременен европейски курорт, днес гр. Балчик е интернационална пресечна точка, привличаща хора от цял свят.